Европейска колонизация на Южна Америка

Португалското достигане в Бразилия - 1500г.

Първият европеец достигнал до материката на Южна Америка е Христофор Колумб през 1498 г. – по време на неговата трета експедиция към „Новия свят“. Неговото схващане, че е достигнал до земя, част от азиатския континент – Индия, е причината коренните му жители да бъдат наречени „индианци“. Първопричината двете Америки да са наречени на мореплавателя Америго Веспучи е считаното за измислено от голямата част от съвременните историци негово плаване от 1497 г.

През 1494 г. Португалия и Испания, двете големи морски европейски сили по това време, в очакване на нови земи (за които се установява, че са открити на запад), подписват Договора от Тордесиляс. В него те постигат съгласие, с помощта на папата, че двете държави ще имат изключителни права (т.н. дуополия) върху всички новооткрити земи извън Европа.

Договорът създава въображаема линия по меридиан на 370 левги западно от островите Кабо Верде (приблизително 46° 37' западна дължина). Съгласно договора, всички земи на запад от линията (обхващащи по-голямата част от Южна Америка) принадлежат на Испания, а всички земи на изток от нея – на Португалия. Тъй като точни измервания на географската дължина са невъзможни по това време, линията не се прилага стриктно, в резултат на което се стига до португалската колонизация на Бразилия отвъд линията.

От началото на 1530-те, хората и природните ресурси на Южна Америка започват да се експлоатират от конквистадорите, първо от Испания, по-късно и от Португалия. Тези конкуриращи се колониални държави считат земята за своя собственост и я разделят на колонии.

Европейските инфекциозни заболявания (едра шарка, грип, морбили и тиф), към които коренното население на Южна Америка няма имунитет, и системният принудителен труд, като този в хасиендите или известния мита в мините, рязко намалява броя на местното население под испански контрол. След това, за да се замени намаляващата работна ръка, бързо са доведени африкански роби, които са развили имунитет към заболяванията.

Испанците се стремят да обърнат новите си поданици в християнството и бързо да премахнат всички местни културни традиции, които пречат на това. Първоначалните опити обаче са успешни само отчасти, тъй като местните жители просто смесват обредите на католицизма с тези на традиционното идолопоклонство и политеистичните си вярвания. Освен това, испанците се стремят да унищожат в същата степен и местните езици, въпреки че именно евангелизацията на римокатолическата църква на кечуа, аймара и гуарани всъщност допринася за запазването на тези езици, макар и само в устна форма.

В крайна сметка коренните жители и испанците се смесват, оформяйки местно метиско население. В началото метисите от района на Андите са потомци на индиански жени и испанци. След независимостта на южноамериканските държави повечето метиси са от местни мъже и бели жени или метиски.

Много местни произведения на изкуството са считани за езически идоли и унищожени от испанските изследователи. Това включва множество златни и сребърни скулптури и други артефакти, открити в Южна Америка, които са претопени преди транспортирането им до Испания или Португалия. Испанците и португалците въвеждат на континента архитектурния стил на Западна Европа и спомагат за подобряването на инфраструктурата със строежа на мостове, пътища и канализационни система на новооткритите и новозавладени градове. Те също така допринасят за увеличаване на икономическите и търговските отношения не само между Стария и Новия свят, но и между различните южноамерикански райони и народи. Разпространението на португалския и испанския език на континента обединява множество различни култури в Южна Америка, които преди това са били разделени.